Глава 1 – Момиченцето, което първо видя бъдещето

Гарет Хау никога не беше предполагал, че един обикновен работен ден ще преобърне целия му живот.

Стоеше на втория етаж на „Меридиан Тауър“, държейки списък със задачи, а коланът с инструментите тежеше на кръста му. Дънките му бяха покрити с прах, работните обувки – износени от години труд. Сред строителите изглеждаше като всеки друг, но нямаше нищо общо с хората, които управляваха сградата от луксозните офиси на най-горните етажи.

Той знаеше коя асансьорна шахта използва обслужващият персонал.

Познаваше всеки коридор, всяка стена, която трябваше да бъде поправена, и всеки електрически контакт, който отдавна чакаше смяна. Работата му беше да поддържа света на другите хора подреден и сигурен, без почти никой да забелязва присъствието му.

Само едно не знаеше.

След броени минути неговата петгодишна дъщеря щеше да посочи непозната жена… и с този невинен жест да промени съдбата и на двамата.

Малката Попи седеше пред офиса с блокче за рисуване в скута си. Цветните моливи бяха разпилени около нея, а жълтата ѝ рокля с цветя вече беше леко измачкана.

Днес беше необичайно тиха.

Гарет започваше да вярва, че денят ще премине спокойно.

Но внезапно момиченцето протегна ръка.

Той дори не успя да види накъде сочи, преди да усети онова добре познато чувство, което всеки родител разпознава.

Въздухът сякаш се промени.

Тишината натежа.

А умът му вече подготвяше извинение, преди още да се беше случило каквото и да било.

Гарет излезе в коридора.

Попи сочеше към голямото фоайе.

През стъклените врати влизаше жена.

Носеше елегантна рокля в цвят шампанско, която блестеше меко върху полираните мраморни плочи. Двама служители вървяха непосредствено зад нея, но още от пръв поглед беше ясно кой ръководи групата.

Тя никога не трябваше да привлича внимание.

То я следваше само.

Гарет веднага забеляза уверената ѝ осанка и начина, по който хората инстинктивно се обръщаха към нея.

А Попи все още не сваляше ръката си.

— Попи… — каза той тихо.

Момиченцето не помръдна.

— Но, тате…

— Попи.

Неохотно тя отпусна ръката си, но не откъсна очи от непознатата.

Гарет въздъхна смутено.

— Извинете… — каза той, когато жената се приближи. — Не иска да бъде невъзпитана. Просто сочи нещата, които ѝ се струват красиви или необикновени.

Жената спря.

После се усмихна така топло на Попи, сякаш в целия коридор нямаше никой друг.

— Здравей — каза тя с мек глас.

Попи я разглежда известно време, преди да отговори.

— Вие сте много красива.

Това не прозвуча като комплимент.

Беше просто искрено наблюдение.

Гарет затвори очи за миг.

Обичаше дъщеря си повече от всичко, но тя никога не умееше да задържа мислите си само за себе си.

Жената се засмя тихо.

— Благодаря ти. А ти също си много красива.

Попи огледа роклята ѝ, после обувките.

— Вие принцеса ли сте?

Една от жените зад нея едва успя да прикрие смеха си с престорена кашлица.

Елегантната дама само се усмихна още по-широко.

— Не, не съм принцеса. Работя в тази сграда.

Попи кимна сериозно.

— Моят татко я поправя.

— И е много добър в това.

Гарет леко се изчерви.

Жената се обърна към него.

— Как върви ремонтът?

— Много добре. Ако всичко продължи по план, ще приключим дори преди определения срок.

Той подаде ръка.

— Гарет Хау.

— Клеър Аштън — отвърна тя.

Това име не се нуждаеше от представяне.

Всички в „Меридиан Тауър“ знаеха коя е Клеър Аштън.

За кратък миг Гарет срещна погледа ѝ.

Нещо тихо и необяснимо премина между тях.

Не беше любов.

Все още не.

Беше странното усещане, че срещаш човек, който наблюдава света със същото внимание към детайлите, както и ти.

Когато Клеър продължи към асансьорите, Попи вече отново рисуваше.

Този път използваше златистожълт молив.

— Говорили сме, че не е учтиво да сочиш хората, нали? — каза Гарет.

— Знам.

— Тогава защо го направи?

— Защото беше толкова красива.

Гарет се усмихна едва забележимо.

— Да… беше.

Попи вдигна поглед с палаво изражение.

— Тате?

— Да?

Тя се наведе към него и прошепна така, сякаш разкриваше най-голямата тайна на света:

— Мисля, че трябва да се ожениш за нея.