Глава 1 – Вдовицата, която всички смятаха за победена

Колдуел Ръск влезе в кухнята на Марабел Бел така, сякаш скръбта вече беше подписала вместо нея нотариалния акт за ранчото.

Не почука.

Мъже като Колдуел никога не чукаха, когато бяха убедени, че жената зад вратата вече няма сили да ги прогони.

Вратата се блъсна с оглушителен трясък в стената. Брашното се разпиля от купата, а Мара остана неподвижна до кухненската маса, с пръсти, полепнали от тестото за бисквити. Челюстта я болеше от дни, защото стискаше зъби, за да не се пречупи.

Колдуел спокойно се приближи.

Седна.

Точно на стола на Томас.

На същия стол, на който никой не беше дръзвал да седне след смъртта на съпруга ѝ през март.

— Закъсня с плащането — каза той спокойно, докато сваляше шапката си.

Мара не отговори.

Кухнята миришеше на брашно, старо дърво и слаб дим от камината. Същият аромат изпълваше стаята и в онази сутрин, когато Томас пое последния си дъх.

— След шест седмици се събира комисията по арендите — продължи Колдуел. — Нямаш достатъчно добитък. Нямаш достатъчно каубои. А най-важното… нямаш мъж, който да управлява това ранчо.

Думите му паднаха като камък.

Не болеше дългът.

Не болеше договорът.

Болеше това, че той не говореше с нея като със собственик, а като с безпомощна вдовица.

Погледът на Мара се плъзна към подлакътника на стола, където лежеше лакътят на Колдуел.

После забеляза как той без позволение взе топла бисквита от плота и отхапа.

Сякаш къщата вече му принадлежеше.

— Махайте се от дома ми — каза тихо Мара.

Колдуел бавно сдъвка залъка.

— Ще изгубиш това ранчо. И двамата го знаем. Но аз все още мога да ти предложа достойно решение.

— Това не е решение — отвърна тя. — Вие просто кръжите над плячката си.

Усмивката му се втвърди.

Ранчото Бел отслабваше от месеци. Сухата зима беше пресушила поилките, трима каубои бяха напуснали, а телетата изчезваха едно след друго от южното пасище. Томас обвиняваше хищниците, а Мара му вярваше, защото го обичаше.

За първи път се усъмни.

Колдуел се изправи.

— Купувам земята в Саут Каньон. За останалото също ще платя честна цена. Ще запазиш къщата и ще ти останат пари.

Саут Каньон.

Тясната ивица земя между червените скали, която Томас два пъти беше отказал да продаде на Колдуел.

Тогава Мара не разбираше защо е толкова ценна.

Сега знаеше само едно — съседът ѝ беше готов на всичко, за да я получи.

— Довиждане, господин Ръск.

Колдуел сложи шапката си и излезе със самочувствието на човек, убеден, че времето работи за него.

Остави вратата отворена.

Мара я затвори и притисна длан към дървото, докато треперенето в пръстите ѝ не утихна.

Унижението не поправя огради.

Не храни добитък.

Не пълни поилките с вода.

Затова Мара се върна на работа.

Всеки ден от следващата седмица започваше еднакво. Ставаше преди изгрев, събираше стадото с Декър, поправяше оградите с мехури по ръцете, а вечер заспиваше в прекалено широкото легло, където несъзнателно протягаше ръка към Томас, преди да си спомни, че вече го няма.

Бъдещето щеше да я настигне след шест седмици.

Петима мъже щяха да решат дали има право да остане на собствената си земя.

А Колдуел Ръск вече се усмихваше така, сякаш знаеше края на историята.

В сряда следобед Мара коленичеше до плевнята и сменяше ръждясала панта на портата, когато чу скърцането на каруца.

Не побърза.

Тя беше теглена само от един кон.

На капрата седеше слаб, загорял от слънцето мъж, а до него — малко момиче, свило рамене така, сякаш искаше да стане невидимо.

Мъжът слезе, но не прекрачи двора.

Спря до портата.

— Марабел Бел? — попита с уважение.

— Кой пита?

— Гидеон Хейл.

Той извади от палтото си смачкан лист.

Мара го позна веднага.

Това беше малката обява, която по молба на Декър беше закачила в магазина за фуражи.

ТЪРСИ СЕ РАНЧЕР – РАНЧО БЕЛ

— Казаха ми, че търсите ранчер.

Мара го огледа внимателно.

Ръцете му бяха белязани от стари белези.

Силни.

Истински работнически ръце.

— Препоръки?

— Три. Две от окръг Мърсър и една от Далтън Спрингс.

— Защо напуснахте Далтън Спрингс?

Гидеон не сведе очи.

— Жена ми почина. Имахме нужда от ново начало.

Тогава Мара погледна момичето.

То беше на осем или девет години, с тъмни очи и две полуразплетени плитки. В ръцете си стискаше овъглено парче кедър, сякаш беше едновременно съкровище и спомен.

— Дъщеря ви?

— Джун.

Гласът му се промени, когато произнесе името.

Не стана по-мек.

Само по-предпазлив.

— Тя остава с мен. Няма да пречи. Много е тиха.

По устните на Мара се появи едва забележима усмивка.

— Не ми изглежда тиха. По-скоро изглежда като дете, което мисли прекалено много.

Гидеон кимна.

— Това е най-точното описание.

Настъпи кратко мълчание.

Накрая Мара каза:

— Нямам възможност да пътувам и да проверя препоръките ви. Давам ви две седмици изпитателен срок. Стая в работническата къща, храна, а след това ще говорим за заплатата.

— Приемам.

— Но нека изясним едно. Няма съдружие. Няма дял от собствеността. Това ранчо е мое.

— Няма да има проблем — отвърна Гидеон.

— Повечето мъже биха имали.

— Аз не съм като повечето мъже.

Мара не знаеше дали да му повярва.

Но след шест седмици можеше да изгуби всичко.

Не можеше да си позволи да остане без помощ.

— В работническата къща има свободна стая. Джун ще спи там. Започваме утре в пет сутринта.

Малкото момиче за първи път вдигна истински поглед към нея.

А Мара още не подозираше, че овъгленото парче кедър в ръцете на Джун е ключът към тайна, която завинаги ще промени съдбата на ранчото Бел.