Глава 1 – Непознатата, намерена под дъжда

Дъждът се изливаше толкова гъсто над пристанището на Портланд, че Итън Роу почти не забеляза жената.

Тя не вървеше.

Не викаше за помощ.

Пълзеше на четири крака от смачкан черен седан, забил се в бетонен стълб. След нея оставаше тъмна кървава следа, която пороят отчаяно се опитваше да отмие.

Старият пикап „Форд“ на Итън поднесе леко, когато той натисна рязко спирачките.

Три дълги секунди остана неподвижен зад волана.

Разумът му шепнеше:

Продължи.

Обади се на 911.

Не се забърквай.

Осемгодишната му дъщеря Софи спеше у дома. Наемът закъсняваше, сметката за ток стоеше неплатена от седмици, а до петък му оставаха едва двеста и четиринадесет долара.

Богатите хора чупят скъпи коли.

А след тях идват още по-скъпи неприятности.

Итън нямаше място за нито едно от двете.

Тогава жената вдигна глава.

През дъжда и кръвта той видя очите ѝ.

Ледено сиви.

Яростни.

И смъртно уплашени.

В следващия миг тя рухна.

— По дяволите… — прошепна Итън, изгаси двигателя и изскочи навън.

Бурята го промокри до кости за секунди. Когато се приближи, истинският ужас се разкри пред него: предницата на седана беше смачкана като акордеон, челното стъкло бе напукано на паяжина, а изпод капака се издигаше пара.

По мокрия асфалт блестяха стъклени парчета.

Следи от гуми се точеха зад колата.

А върху шофьорската врата зееха три дупки от куршуми.

Стомахът на Итън се сви.

Това не беше катастрофа.

Беше покушение.

Той коленичи до жената и постави два пръста върху шията ѝ.

Пулсът беше слаб.

Но го имаше.

— Госпожо… чувате ли ме?

Нямаше отговор.

Тъмната ѝ коса беше залепнала за лицето. Елегантният ѝ костюм висеше на парцали, единият крак лежеше под неестествен ъгъл, а дълбока рана на слепоочието продължаваше да кърви.

Итън извади телефона си.

Палецът му застина над цифрите 911.

Точно тогава два черни джипа прорязаха дъждовната завеса със светлините си.

Приближаваха се бързо.

Без да намаляват.

Итън погледна дупките от куршумите, после неподвижната жена.

Всяко правилно решение изглеждаше опасно.

А всяко безопасно — страхливо.

— По дяволите!

Той прибра телефона, мушна ръце под раменете ѝ и я задърпа с всички сили към пикапа.

Жената беше много по-тежка, отколкото изглеждаше. Ботушите му се подхлъзнаха два пъти върху мокрия бетон, преди да успее да я довлече до автомобила.

Ревът на двигателите ставаше все по-силен.

Итън я качи на пътническата седалка, закопча треперещо колана и затръшна вратата.

После се хвърли зад волана.

Завъртя ключа.

Двигателят само изкашля.

Една безкрайна секунда не се случи нищо.

— Моля те…

После моторът изръмжа.

Фордът оживя.

Итън потегли точно когато първият черен джип спря зад разбития седан.

В огледалото видя четирима мъже да слизат.

Движеха се прекалено спокойно.

Прекалено професионално.

Единият оглеждаше останките от колата, а друг вече говореше по телефона.

Итън натисна газта докрай и изчезна в дъждовната нощ.

Жената не се събуди през целия път.

На всеки червен светофар той проверяваше дали диша.

След всеки завой поглеждаше в огледалото.

Но мислите му непрекъснато се връщаха към Софи.

Сигурно вече спеше под одеялото си с еднорози, след като госпожа Чен от първия етаж я беше завила.

Той трябваше да е у дома.

Да ѝ чете приказка.

Не да прекарва окървавена непозната през целия Портланд.

Жилищната му сграда изглеждаше още по-потискаща през нощта.

Асансьорът отново не работеше.

Коридорът миришеше на къри, цигари, влажен мокет и стара боя.

Итън остана дълго в паркинга, без да помръдне.

Ако я заведеше в болница, щеше да дойде полиция.

Полицията задава въпроси.

А въпросите можеха да доведат онези хора право до нея.

Но ако я качеше в апартамента си, излагаше Софи на опасност.

Нямаше правилен избор.

Имаше само избор, с който можеше да живее.

Отне му петнайсет минути да я изнесе до третия етаж.

Гърбът му гореше от болка.

Ръцете му трепереха.

Но успя.

Апартаментът изглеждаше точно като живота му.

Една спалня.

Баща, който спи на дивана, за да може дъщеря му да има легло.

Олющени тапети.

Таван с петна от теч.

Играчки в ъгъла.

Неплатени сметки върху масичката.

И стар телевизор, който работеше само когато решеше.

Итън внимателно положи жената на дивана.

По някакъв начин тя изобщо не принадлежеше на тази стая.

Дори в безсъзнание излъчваше онова необяснимо достойнство, което принадлежи на мраморни подове, частни асансьори и хора, пред които всички се отдръпват.

Той отвори аптечката.

Дезинфектант.

Марля.

Лепенки.

Не беше достатъчно.

Но стигаше, за да спре кървенето.

Тъкмо превързваше раната на челото ѝ, когато очите ѝ рязко се отвориха.

Желязна хватка се впи в китката му.

— Къде съм?

Гласът ѝ беше дрезгав.

И въпреки това — властен.

— На безопасно място. Измъкнах ви от катастрофата на пристанището.

— Къде?

— В моя апартамент.

Погледът ѝ обходи напукания таван, евтината лампа, детските рисунки на Софи върху хладилника и разхвърляните сметки.

Итън очакваше презрение.

Вместо това видя изчисление.

— Кой сте вие?

— Итън Роу. Автомонтьор.

— Трябва ми телефон.

— Имате нужда от лекар.

— Телефон. Веднага.

След миг колебание Итън ѝ подаде мобилния си телефон.

Жената започна да набира номер.

После спря.

— Следят всички обаждания… — прошепна тя.

— Кои?

Последва дълго мълчание.

Накрая тя остави телефона.

— Как се казвате?

— Виктория.

— Виктория… как?

Тя не мигна.

— Само Виктория.

Итън едва не се засмя.

Нямаше нищо обикновено в тази жена.

— Можете да останете тази нощ — каза тихо той. — Утре ще решим какво да правим.

Виктория затвори очи.

— Трябваше да ме оставите там.

— Вероятно.

— Тогава защо не го направихте?

Итън погледна към коридора, зад който спеше Софи.

— Защото някой трябваше да спре.

Виктория не отговори.

А навън дъждът продължаваше да бушува.