Удовица и майка й построиха стена от пясъчник — сега зеленчуците им започват да растат!

Акт 1: Стената на несигурността

Елинор Вейл се изправи пред новопостроената стена от пясъчник, която ограждаше имота на съпруга й, яростно изправена против яростните ветрове на Уайоминг. Краката ѝ се бяха забили в замръзналата земя, а ръцете ѝ бяха превързани с парчета от брашняно чувалче, пропити в кръв.

“Ти си построила своя собствена гробница, госпожо,” чуваше гласът на Мистър Абел Стърлинг, който се намираше на коня си, черната му шапка плътно натисната над очите. Ръцете му, облечени в кожени ръкавици, бяха отпуснати върху юздите. Той притежаваше общинския магазин, фермата за фуражи и повечето от парцелите в града. Всичко, което оставаше на Елинор, бе един лист, на който пишеше, че дължи пари, които не можеше да плати.

Той не показа намерение да слезе от коня. Гледаше стъпките на стената, после погледна към Елинор и възрастната ѝ майка, Хестър. И двете бяха полусложени, ръцете им бяха не само измръзнали, но и покрити с рани от месеци на усилен труд. Стената изглеждаше луда не само за него, но и за всеки, който я видеше от пътя. От вътре обаче, за Елинор, това беше единствената оставаща надежда.

“Стената на глупеца срещу зимата на глупака,” каза той с безразличие.

Лицето на Елинор беше покрито с напукана кожа; устните ѝ бяха разцепени, а старото палто на Даниел все още ѝ беше прекалено голямо, носещо мирис на дим и спомена за него. Искаше ѝ се да крещи, да му напомни, че той беше този, който им продаде тази камениста земя, докато Даниел още беше жив и светеше с надежда. Вместо това обаче, тя просто попита:

“Вътре не е готово.”

Стърлинг слабо помръдна уста. “Не, предполагам, не е.” След което зави назад и отпраши по пътя.

Хестър, опряла се на дървената лост, приличаше на творение от стари времена; нейните ръце бяха подути от студа, а енергията ѝ подминаваше все повече. Елинор дълго време гледаше към южната стена, където бе скрито платното, зад което скрито имаше нещо. Дали е останал един единствен лист маруля, пробил се през замръзналата пръст, малък, тънък, почти прозрачен, но жив. Но дори и това, ако Стърлинг се върнеше преди пролетта, нямаше да бъде достатъчно, за да спаси земята, името или стената, която всички вече наричаха нейния гроб.

Нощта дойде, а вятърът изтръгваше звуци от новите камъни, като искаше да влезе. Елинор седеше на масата на Даниел, отворени книги на стария му писател пред нея, замирала в думите, които бяха я гледали през лятото: “Каменята съхранява слънчевата памет.” Навън зимата остъргіше своите зъби. Вътре, Хестър погледна дъщеря си и каза само едно нещо:

“Утре засаждаме повече.”

Акт 2: Начало на надеждата

Сутринта, когато слънцето изгря над заснежените върхове, две жени стояха на колене в студения, влажния пръст. Елинор се опитваше да забрави мизерията около тях; след всяка клечка, която измъкваха от земята, и всяка готова дупка, спомени я завладяваха отново, но вместо да отвратят сърцето ѝ, те ѝ даваха нова енергия. Всяка малка маруля, която слагаше, ставаше символ на упорството ѝ, на желанието ѝ да съществува дори и сред бурята.

Хестър, нервно преглъщайки, се опитваше да ѝ вдъхва кураж. “Няма да се предаваме, нищо не е загубено,” повтаряше тя с ръце, покрити с почва и пръст.

“И на мен не ми е необходимо много,” отговори Елинор. “Само един плод, за да знам, че мога. Че не съм сама.”

Слънцето се изкачваше все по-високо, а две жени работеха с нова решителност. Всеки път, когато се навеждаха, вятърът шепнеше нежно в ухото им, сякаш ги насърчаваше. От наситените им ръце изпадаше пръст, но заедно те бяха непоклатими.

През времето, когато Елинор опипваше пръстите си в земята, обръщайки внимание на всеки камък, усети как вътре в нея надеждата започва да расте- расте като най-добрите зеленчуци, които можеха да растат. По обяд, след много усилия, Хестър се наведе и нежно пипна един от младите растения.“Тези малки герои ще растат,” каза тя, гласа ѝ треперещ от радост.

Но все пак, всяка добродушна стъпка носеше страх. Страхът от Стърлинг, страхът, че няма да могат да покрият дълговете си, страхът, че може да дойде момент, когато надежда ще бъде само хумористична забавка.

“Такива стени като нашата могат да паднат,” рече Хестър, но Елинор не пропусна да посочи:

“Но не и нашата решимост.” И двете жени, смеещи се и плачещи, се приютиха на слънчева прегръдка.

Акт 3: Противна буря

Седмицата мина, а над Уайоминг настъпи буря, по-силна от която и да било друга. Вятърът свиреше като дявол, а свирепите бури на сняг и лед се изсипваха над бедната хижа на Елинор. Всяка нощ, когато легна при пламъка на печката, сърцето ѝ трептеше при мисълта какво ще стане с малките семена, които бяха посели. Не, не можеха да се предадат!

Взеха храна от складовете, за да оцелеят, надявайки се, че нещата ще се оправят. “Каквокое да направя, ако Стърлинг се върне?”Запитваше се непрекъснато.

Една вечер, когато бурята утихна, и замръзналите звуци на създадения свят бяха заменени с тишина, Елинор излезе навън. Мъглата покриваше всичко, но скоро слънцето се показа и засия. С пряка светлина, тя видя малките растения — живи и растящи.

“Не можете да забравите, че сме тук,” прошепна тя, усмивката ѝ както след стане след дълго време, напълнила с нова сила.

Но въпреки всичко, у Елинор бродеше страх — страх от загуба, страх от Стърлинг и доверието в собствените ѝ сили. Чувстваше се, като заложник в собствената си земя. Единственият контакт с останалия свят беше само стридите от желанията на Хестър.

На следващия ден, когато бурята все още не беше приключила, излезе навън, за да провери растенията. Внезапно забеляза нещо — следи от коне.

Сърцето ѝ закрещя от страховитото предчувствие. “Няма да се предадем,” помисли си тя, като се върна обратно в къщата, докато чудовищата от външния свят заплашваха да я завлекат назад.

Акт 4: Завръщането на Стърлинг

Дни минаха и вятърът продължаваше да се носи. Елинор и Хестър забелязаха, че нещата в семената растат, а надеждата им стана толкова силна, че почти забравиха лицето на Стърлинг и страховете, които го съпровождаха. Но всичко това се промени, когато един ден, на задния перваз на хижата, стоеше синята сянка на Стърлинг.

“Госпожица Вейл,” каза той с усмивка, която не носеше топлина.

Елинор се почувствася злобно; той придаваше облика на мъдрец, но всъщност бе организатор на разрушенията около тях. “Не съм готова да се предам,” реагира тя, макар че сърцето ѝ тресеше от страх. “Не и сега.”

Сякаш взета от старата документална част на живота им, Хестър внезапно влезе извън състоянието на възрастта си и попита Стърлинг:

“Какво искате от нас сега?”

Старият търговец на думи продължи своята игра:

“Искам да се уверя, че нещата ви вървят добре. Чувал съм, че стени заемат място, а какво ще правите, ако не успеете?”

Елинор не искаше да чува за дълговете. Мразеше самата идея, че той ще продължи да манипулира живота ѝ, че тази стена, построена от вдовица и майка, все още носи името му.

“Тази стена е наша!”

Тя не го чу, но десетината му опити за разговор не се получиха добре.

Акт 5: Новият живот

След като Стърлинг се отдалечи, в сърцето на Елинор се появи истинска решителност. Внимателно следейки как малките растения растат, тя осъзна, че нещата ще се подобрят. “Имам средства да се справя,” казваше си, докато наблюдаваше как веднъж мъртвите семена се подеят в нещо ново и свежо.

Когато пролетта най-сетне дойде, малките растения цъфтяха, а стената изглеждаше не само че пречи на ветровете, но също така служеше като защитник на новия им живот. Дори гигантските снеговете, които бяха предизвикали много страдания, сега се превърнаха в пръст — нова пръст, нова надежда.

“Това е нашата работа,” рече Хестър с непоклатима гордост.

Елинор знаеше, че в този момент каквото и да се беше случвало с тях, едно нещо беше сигурно — въпреки всичките препятствия и всички упреци, те бяха оцелели.

С двете жени, пъстри от усмивки и радост, работещи във вдъхновена синхронизация, надеждата им растеше, подобно на растенията в земята. Те продължаваха да засаждат още. Откритията им, свързани с живия свят, растящи под небето, създадоха не само храна, но и нов живот.

Елинор Вейл и Хестър бяха победили зимата, победили Стърлинг и най-накрая бяха намерили начина да съхранят името си. Само заедно, можеха да се изправят срещу вятъра и да бъдат не само оцелели, а и победители.