Специалист, похарчил 2,340,000 за парти след развода, научи тайната на съпругата си, която е била ключът за империята му!

Изнудване в Облякото на Лукса

30 маси, всяка от тях потопена в светлина и лагера на смях, но Диего Петров хранеше само страх. Процесът по развода завърши преди три часа и сега всички егоистично празнуваха окончателната му свобода. Приятелите му отпиваха от шадраваните на скъпи вина, а те не подозираха, че валят дъжд върху бездната, в която той се потопи.

— Димо, къде е охладителят? — викаше пауза, — Сложи му лед.

Тереза, майка му, вдигна чашата и слабото светло на масата изиграваше отраженията на лицата около нея. Тя се беше разтанцувала в революцията на деня, но не погледна надолу към сенките.

— Днес си върнахме сина! — изрече гордо.

Погледите на присъстващите отбелязаха подигравката.

— Не, мамо, ние просто го освободихме от чрезмерна тежест. — отбеляза с усмивка Паола, сестрата на Диего, намеквайки за увредената квалификация на съпругата.

Диего, противно на всички обещания за весело настроение, се чувстваше като котка, заседнала в кутия от консерва. Никой не знаеше каква повратност го очаква. Искаше да се засмее, но смехът му костваше.

— Може да се ожени за красива, образована жена — продължи Паола, като му метна око. — Да бъде полезна. Не някаква Издръжка.

Емилия, бившата му съпруга, макар да беше на стола до него само преди час, се променяше от осветлението на покрива към тъгата на тъгата.

— Дано намериш някой, който ти подхожда. — рече той на заявлението си.

И ако беше знаел как, Диего щеше да вземе този момент със себе си – да му пусне уплътнението от наранената реалност в ръката. Но духът не му позволяваше, затова вместо това отведе всичките карти.

Молитвата за най-доброто се натрупваше по ръменити талии и той сам духаше парфюма на друг. „Съжалявам, Емилия“ му мина, но погледът й беше спокоен.

Когато сметката му дойде, всичко се стече в бързо движение. Извади черната си карта, светеше в ръцете му, а усмивката бе изцяло преднамерена. „Никой не може да подмени империята на Диего Петров.“

Чу ли как терена се търкулна? «Капитанът на сервитьорите е тук!» Кратката рева разтревожи въздуха. Всички погледи бяха насочени към него, когато един от сервитьорите се приближи с глухо изражение.

— Господин Петров, картата ви е блокирана.

Негова ли! Диего се оказа изправен пред двойна беда.

— Пробвайте отново, — казал той, с ръка, трепереща от нищото.

— Опитахме два пъти. — Шепнещият глас потъна на покрития под пода на погледите.

— Ха! Каква шега е това? — Гледа изправен предпазно.

Смееха се, а от сърцето му се състоя неподходящият шум на потискане.

— Ползвайте тази. — Размята платиновата карта с увереност. Но и тя затри надеждите му.

Семейството му освен това се смееше с новооткрито самочувствие, а той успя да се изправи в коридора. Цялото присъствие натежаваше, когато отново позвъни.

“Здравей, Рамиро”, извика в телефона, извиран в паника.

— Господин Петров, в офиса има служители. Преглеждат договорите от последните три години… и питат за госпожа Емилия Иванова.

Серцето му стана верни на младо ченге. Спомените му за Емилия трудно се разровиха: любимата му, затворена в секретите на тялото.

— Шефе, не съм сигурен, но мисля, че не сте знаели с кого сте били женени, — прошепна Рамиро.

Приятелите му не знаеха какво причинява на този, който преди время празнува своя край. Диего чувстваше, че движението му прехвърля понеже империята му се разпадаше.

Сетивата му се разшириха и мълчанията в салона продължаваха, дойде и гасят свещи за празника. Дали му се предадоха или само за стотни, но въздухът беше запушен от неизвестността – мътната истина на миналото му.

С очи изпълнени с неразбираемо подозрение, той се обърна на хълбоците, за да види признаците на важни купони. Ръцете му трепереха, а съобщението от телефонната му услуга звучеше рева на шепот.

Дали Емилия наистина беше част от нещо много по-голямо, отколкото той създаваше? Прекалено много въпроси. Никакви отговори.