Глава 1 – Мъжът, който заспиваше всяка нощ в ъгъла на ресторанта

Беше два часа след полунощ, когато Дела Марш още отдалеч разбра, че непознатият в ъгловото сепаре отново е заспал.

Не защото хъркаше.

Не защото очите му бяха затворени.

А защото ръката му до чашата с кафе лежеше напълно неподвижно, а главата му се беше облегнала на студеното стъкло на прозореца, сякаш то беше единственото нещо в целия град, което все още можеше да го крепи.

Навън светлините на пристанището проблясваха в синьо и сребристо по тъмната вода. Вътре в закусвалнята Lantern въздухът ухаеше на старо кафе, прясно изпечен хляб и липите, които цъфтяха през лятото край крайбрежната улица.

Вече три седмици Дела наблюдаваше един и същ мъж.

Всяка вечер идваше по едно и също време.

Винаги поръчваше черно кафе.

Почти не го докосваше.

Винаги оставяше прекалено голям бакшиш – не за да покаже колко е богат, а сякаш се извиняваше, че изобщо заема място.

И всяка нощ изглеждаше като човек, който вече не може да се прибере у дома.

Сервитьорката дори не знаеше името му.

Колежката ѝ Пърл често я подкачаше заради това.

– Не ти ли се струва странно, че всяка вечер караш до дома човек, чието име дори не знаеш?

Дела само сви рамене.

– Имената невинаги са най-важното.

Преди три седмици мъжът едва не се беше сринал на пода, когато тръгна да си ходи. Ръцете му трепереха, коленете му се подгъваха, а ключовете стискаше толкова силно, че кокалчетата му бяха побелели.

Дела спокойно протегна ръка.

– Дайте ми ключовете.

Той се поколеба.

След миг ги постави в дланта ѝ.

Оттогава всяка вечер всичко се повтаряше по един и същ начин.

Когато наближеше часът за затваряне, Дела внимателно го събуждаше.

– Време е да тръгваме.

Мъжът винаги посягаше инстинктивно към ключовете.

– Мога сам да шофирам.

Дела се усмихваше леко.

– Точно това каза и първата вечер, преди едва да паднеш на чистия ми под.

След кратко мълчание той отново ѝ подаваше ключовете.

На месинговата пластинка, закачена за ключодържателя, беше гравирано някакво име.

Но в слабата светлина Дела никога не успяваше да го прочете.

Късно вечерта двамата се движеха по тихия път край пристанището.

През първите десет минути никой не проговаряше.

Мълчанието помежду им никога не беше неловко.

То беше спокойно.

Накрая мъжът наруши тишината.

– Вие никога не задавате въпроси.

– Какви въпроси?

– Каквито и да било.

Дела не откъсваше поглед от пътя.

– Ако искате да ми кажете нещо, ще ми го кажете, когато сте готов.

След кратка пауза добави:

– Освен това вече знам най-важното.

Той се обърна любопитно към нея.

– Така ли?

– Някога сте спели спокойно. Вече не.

– Пиете кафето така, сякаш е наказание.

– Оставяте бакшиши, сякаш се извинявате за нещо.

– И всяка вечер предпочитате да седите до зори в моята закусвалня, вместо да се приберете у дома.

Дълго време той не каза нищо.

Накрая тихо промълви:

– Виждате в мен повече, отколкото някой заслужава.

Дела не отговори.

Когато стигнаха до елегантната къща отвъд моста, тя му върна ключовете.

Както всяка вечер, той зададе един и същи въпрос.

– Сигурна ли сте, че ще се приберете сама?

– Автобусите още се движат – отвърна Дела с лека усмивка.

За миг той остави ръката си върху нейната, после взе ключовете.

След това се качи по каменните стъпала и изчезна зад тъмната стъклена врата.

Дела все още не знаеше, че непознатият се казва Елиас Вейн.

Не знаеше и че черната кола принадлежи на собственика на най-престижния четиридесет и едноетажен луксозен хотел в града.

А още по-малко подозираше, че изтритата месингова пластинка на ключодържателя носи същото име, което блестеше със златни букви над входа на един от най-известните хотели в града:

VANE.