Глава 1 – Забравеният рожден ден

Свещите върху тортата почти бяха догорели, когато Маркус Съливан най-сетне осъзна, че тази вечер никой няма да дойде.

Тридесет и пет малки пламъчета трептяха върху идеално украсената торта. Разтопеният восък бавно се стичаше по снежнобялата глазура, сякаш и той скърбеше за тишината, изпълнила залата.

Частният салон на един от най-елегантните ресторанти в Манхатън беше подготвен за пищно тържество. Кристалните чаши блестяха под светлината на полилеите, порцелановите чинии стояха недокоснати, а масата беше покрита с безупречно изгладена бяла покривка.

Липсваха само гостите.

Маркус седеше начело на масата в своята специално изработена инвалидна количка с тъмночервена рамка. Очите му бяха вперени в тортата, но мислите му се губеха далеч от нея.

Само преди две години той беше един от най-уважаваните изпълнителни директори в страната. Инвеститори чакаха с месеци за среща с него, списанията публикуваха интервютата му на първите си страници, а бъдещето изглеждаше безгранично.

После една катастрофа промени всичко.

Тежката травма на гръбначния стълб отне завинаги способността му да ходи.

Годеницата му остана до него.

Но само за шест месеца.

В началото на седмия върху нощното шкафче го чакаха кадифена кутийка с годежния пръстен и кратко писмо. В него тя признаваше, че не намира сили да приеме живота, който ги очаква.

Оттогава Маркус разбра една болезнена истина.

Съжалението тежеше повече от самата болка.

Където и да отидеше, хората първо виждаха инвалидната количка.

Едва след това човека в нея.

Келнерът се приближи тихо.

— Господине… желаете ли сметката?

Маркус леко поклати глава.

— Не още.

Мъжът се поклони учтиво и безшумно се отдалечи.

Отново настъпи тишина.

Маркус взе чашата с вино, но не отпи. Само я задържа в ръката си, наблюдавайки отражението на градските светлини в тъмночервената течност.

Отвъд огромните панорамни прозорци Манхатън сияеше. Автомобили се движеха като река от светлини, двойки се смееха по тротоарите, а хората бързаха към домовете си.

На него му се струваше, че наблюдава всичко това от друг свят.

Тъкмо затвори очи, когато звънчето на входната врата наруши тишината.

Ресторантът беше затворил преди часове.

Маркус предположи, че някой служител се е върнал за нещо забравено.

Но през вратата не влезе възрастен.

Появи се малко момиченце.

Не беше по-голямо от седем години.

Носеше избеляла синя рокля, старите ѝ маратонки бяха покрити с прах, но дългата ѝ руса коса блестеше под светлината на полилеите като златни нишки.

Детето се приближи спокойно до масата.

Не погледна инвалидната количка.

Не се загледа в неподвижните му крака.

Погледът ѝ срещна неговия.

След кратко колебание тя попита с тих, почти шепнещ глас:

— Извинете… може ли да седна при вас? Изглеждате толкова самотен…