Глава 1 – Къщата, която шепнеше

Дъждът се стоварваше върху предното стъкло с такава сила, че чистачките едва смогваха да разчистят пътя.

Никола Димитров намали скоростта и спря стария си сервизен бус пред масивна желязна порта.

Отвъд нея се издигаше старо имение, кацнало върху скалист хълм. Светкавиците осветяваха високите му кули за части от секундата, а после всичко отново потъваше в непрогледен мрак.

Навигацията показваше, че е пристигнал.

Но нещо в него отказваше да повярва, че това е просто поредната авария.

През последните двадесет години Никола бе ремонтирал почти всичко, което можеше да бъде захранвано с електричество. Беше възстановявал системи след пожари, наводнения и удари от мълнии. Знаеше как звучи една повредена инсталация.

Тази нощ обаче нещо звучеше различно.

Сякаш самата къща се опитваше да му каже нещо.

Телефонът му завибрира.

На екрана се появи името Мира.

Дванадесетгодишната му дъщеря.

– Тате, бурята още ли е силна?

Никола се усмихна уморено.

„Да, но не се тревожи. Заключи входната врата, нахрани Рижко и си легни навреме. Ще се прибера възможно най-скоро. Обичам те.“

Отговорът дойде почти веднага.

„И аз те обичам. Пази се. ❤️“

Малкото сърце на екрана стопли душата му повече от отоплението в буса.

Прибра телефона, взе куфара с инструментите и прекрачи през портата.

Главната врата вече беше отворена.

Вътре цареше напрежение.

По мраморния под личаха мокри следи от обувки.

Няколко служители говореха едновременно по телефони.

Охранителят нервно обикаляше между мониторите за видеонаблюдение.

Огромният полилей над фоайето примигваше неспокойно.

Ту осветяваше залата, ту я оставяше в мрак.

Никой не го поздрави.

Никой не попита кой е.

Беше просто човекът, който трябваше да оправи проблема.

Както винаги.

От просторния салон се чу спокоен, но властен женски глас.

– Колко още ще чакам някой да ми каже какво става?

Никола се обърна.

В центъра на стаята стоеше жена с тъмносин костюм.

Беше напълно спокойна.

Всички около нея изглеждаха изплашени.

Само тя не показваше страх.

Очите ѝ се спряха върху него.

– Вие ли сте електротехникът?

– По-скоро специалист по електрически системи и автоматизация – отвърна Никола.

– Добре.

Жената направи крачка към него.

– Тогава ми обяснете защо собствената ми къща се разпада пред очите ми.

Никола не каза нищо.

Затвори очи.

Не слушаше хората.

Слушаше сградата.

Тихото бръмчене зад стените.

Пулсирането на кабелите.

Кратките щраквания на релетата.

Един звук се повтаряше с необичайна точност.

Клик.

Пауза.

Клик.

Пауза.

Не беше силен.

Но беше достатъчен, за да издаде мястото на проблема.

Никола отвори очи.

– Главното електрическо помещение в сутерена ли е?

Жената повдигна изненадано вежди.

– Да.

– Тогава трябва да започнем оттам.

Настъпи тишина.

Никой не разбра откъде знаеше.

Самият Никола не можеше да го обясни.

Понякога най-важните отговори не се виждаха.

Те просто се чуваха.

Докато слизаше по каменните стъпала към сутерена, лампите зад гърба му отново примигнаха.

Но този път не приличаха на обикновена повреда.

Приличаха на предупреждение.

И Никола имаше усещането, че истинската тайна на имението няма нищо общо с електричеството.