Глава 1 – Мъжът, когото Виктория Стърлинг осъди твърде бързо

Виктория Стърлинг съжали за срещата още преди сервитьорът да е успял да напълни втория ѝ бокал с вода.

Срещу нея седеше Нейтън Крос — мъж в износено яке с малка разкъсана част на рамото. Ръцете му бяха загрубели от тежък физически труд, стойката му беше спокойна, а лицето му почти не издаваше емоции.

Той очевидно не изглеждаше като човек, който принадлежи на едно от най-скъпите заведения в Чикаго.

По-скоро приличаше на човек, който временно е заел чужд живот и търпеливо чака да го върне.

Това беше първата преценка на Виктория.

И тя беше напълно погрешна.

Само след петнайсет минути въоръжени мъже щяха да нахлуят в ресторанта.

Маси щяха да бъдат преобърнати.

Панически писъци щяха да изпълнят залата.

А предателство, подготвяно в продължение на месеци, най-сетне щеше да покаже истинското си лице.

И тихият самотен баща, когото Виктория беше отписала за няколко минути, щеше да се окаже единственият човек, способен да я спаси.

Но засега тя беше убедена, че знае как да разчита хората.

Виктория беше изградила Sterling Capital почти от нищото. Беше започнала с трима клиенти и малък офис, който дори не беше неин. Години по-късно зад името ѝ стоеше финансова империя, а всяко нейно решение можеше да премести милиарди.

Тя познаваше фалшивия чар.

Разпознаваше амбицията, дори когато беше прикрита зад скъп парфюм и дизайнерски костюм.

Знаеше как мъжете я гледат, когато искат парите ѝ, връзките ѝ, влиянието ѝ или просто част от блясъка, който идваше с нейната власт.

Но Нейтън не я гледаше по този начин.

Това би трябвало да събуди любопитството ѝ.

Вместо това я направи невнимателна.

Срещата беше организирана от Даниел, общ техен познат. Той настояваше Виктория поне за една вечер да забрави за преговорите, адвокатите, финансовите отчети и напрежението около гласуването на борда на следващия ден.

Тя почти отказа.

За нея сляпата среща изглеждаше като загуба на време.

Но Даниел говореше необичайно сериозно.

Каза ѝ, че Нейтън е добър човек.

Каза, че има седемгодишна дъщеря.

Каза също, че реставрира антични часовници и не обича да привлича внимание.

Последното изречение остана в съзнанието на Виктория.

В нейния свят всички бяха шумни.

Шумът идваше от скъпите обувки, внимателно подбраните думи, юридическите заплахи, тайните съюзи и усмивките, зад които често се криеха ножове.

Мисълта за тих мъж ѝ се стори почти успокояваща.

В 19:14 той влезе в Marchello’s.

Когато видя Виктория, Нейтън се изправи.

Прост, старомоден жест.

Без театър.

Без опит да я впечатли.

И въпреки това за миг я накара да се поколебае.

Якето му беше протрито при лактите.

Ризата му беше чиста, но напълно обикновена.

По ръцете му личаха мазоли — следи от истински труд.

Нейтън издърпа стола за нея.

Виктория седна.

И още тогава в съзнанието ѝ се появи мисъл:

Този човек вероятно е добър. Може би дори честен. Но няма какво да ми даде.

Мисълта беше толкова бърза и студена, колкото решенията, които вземаше в заседателната зала.

Тя веднага се засрами.

Знаеше какво е да бъдеш съден по външността си.

Наричаха я арогантна, преди дори да е проговорила.

Наричаха я безмилостна за решения, за които мъжете получаваха похвали и ги наричаха „силно лидерство“.

Беше била представяна като лице на списание, финансов актив, заплаха, трофей и проблем.

А сега тя самата беше осъдила човек заради едно старо яке.

Нейтън забеляза.

Но не изглеждаше обиден.

Това я подразни още повече.

– Даниел ми каза, че поправяш часовници – каза Виктория, докато отваряше менюто.

– Поправям и реставрирам – отвърна той. – Най-вече стари модели. Понякога хората ми носят часовници, които не са работили от двадесет или тридесет години.

– И наистина можеш да ги поправиш?

– Повечето.

– Как?

Нейтън сви рамене.

– Трябва да разбереш как са били направени. И какво ги е накарало да спрат.

Виктория вдигна очи.

В гласа му нямаше нищо претенциозно.

Може би точно затова думите му звучаха истински.

– Изглежда спокойна работа.

– Обикновено е.

– Обикновено?

Нейтън се усмихна.

– Дъщеря ми обича да разглобява всичко.

– На колко години е?

– На седем.

Той се усмихна още по-широко.

– Затова ми трябваше професия, в която склонността ѝ да разглобява неща може да се възприема като талант, а не като опасен навик.

Това беше първата пукнатина в предразсъдъците на Виктория.

Малка.

Едва забележима.

Но я имаше.

– Имаш дъщеря?

– Лили. Тази вечер е при съседката ми, госпожа Ковалски.

– Можеш ли да ѝ се довериш?

– На осемдесет и една е. Твърди, че води изключително стриктно домакинство, но досега не е успяла да каже „не“ на Лили нито веднъж.

Виктория се усмихна.

– Какво правят?

– Вероятно гледат документален филм за природата и ядат зърнена закуска за вечеря.

Виктория се засмя.

Истински.

Не онзи професионален смях, който използваше на инвестиционни вечери.

Не усмивката за камерите.

А искрен смях.

За няколко минути срещата почти изглеждаше нормална.

Тогава Виктория забеляза нещо странно.

Нейтън почти не докосваше храната си.

Погледът му постоянно се местеше.

Не като човек, който е отегчен от компанията си.

Той наблюдаваше нещо друго.

Бара.

Входа.

Коридора към кухнята.

Огледалата.

Прозорците.

След това отново погледна Виктория.

Тя беше работила с охранители почти през целия си живот.

Знаеше кога някой проверява помещението.

Но Нейтън го правеше по различен начин.

Не се опитваше да изглежда опасен.

Не играеше ролята на бодигард.

Просто наблюдаваше.

Сякаш броеше невидими числа в стая, която всички останали смятаха за напълно обикновена.

Виктория остави вилицата.

– Мога ли да те попитам нещо?

– Разбира се.

– Почти не поглеждаш храната.

– Ям бавно.

– Това не е отговор.

Нейтън замълча за миг.

– Не.

След това тихо каза:

– Разкажи ми за утрешното гласуване.

Въздухът между тях моментално се промени.

Лицето на Виктория се втвърди.

– Какво?

– Даниел спомена, че си под голямо напрежение.

– Той не знае подробности.

– И не ми трябват. Интересува ме само дали това е от онзи тип напрежение, което може да те последва дори в ресторанта.

Виктория го изучаваше.

В очите му нямаше алчност.

Не се опитваше да измъкне информация от нея.

Просто беше загрижен.

– Винаги следва човека – каза тя накрая. – Когато построиш нещо голямо, то никога не те оставя напълно. Само формата на натиска се променя.

Нейтън кимна.

– Знам какво е.

В този момент един сервитьор мина зад него.

Погледът на Нейтън се плъзна за половин секунда към обувките му.

Виктория също ги забеляза.

Сервитьорът беше с черна униформа, но обувките му бяха прекалено нови.

Тъмни.

Ниски.

Почти тактически.

Нейтън бавно остави вилицата си.

– Виктория, сега трябва да ме слушаш и да не показваш никаква реакция.

Пръстите ѝ се стегнаха около чашата.

– Какво се случва?

– Не се оглеждай. Не гледай към бара. Гледай само мен.

Гласът му беше толкова спокоен, че предупреждението прозвуча още по-страшно.

– В този ресторант има поне четирима души, които не са дошли да вечерят.