Глава 1 – Момичето, което никога не молеше за милостиня
Тя не молеше за пари.
Стоеше пред портата на ранчото Iron Pine, притиснала към гърдите си старо военно кавалерийско седло. Ботушите ѝ бяха почти напълно износени, бузите – хлътнали от глад, но в очите ѝ имаше необикновено спокойствие, сякаш животът вече я беше подложил на твърде много изпитания, за да изпитва страх.
— Моля ви… позволете ми да остана — прошепна тя.
Гласът ѝ беше дрезгав от жажда, но не трепереше.
— Умея да се грижа за добитък.
От верандата я наблюдаваше Хайръм Марш. До него съпругата му Марта придърпа по-плътно вълнения шал около раменете си. Тя гледаше момичето с онзи особен поглед, който притежават само майките — когато видят дете, застанало на ръба на пропастта.
Те нямаха пари.
Нямаха свободни стаи.
Имаха само четиридесет глави добитък, ранчо на прага на фалита и счетоводна книга, изпълнена с червени числа.
Хайръм вече се канеше да ѝ откаже.
Изведнъж отчаян рев проряза долината откъм северния хълм.
Лицето му мигновено пребледня.
— Потокът… — прошепна той.
Марта покри устата си с ръка.
Момичето вече се беше обърнало към шума.
— Кой е най-бързият кон?
Хайръм премигна изненадано.
— Кестенявият валак… но никой не го е яздил от седмици.
Тя се затича, преди да успее да довърши изречението си.
Не потърси седло.
Не потърси дори юзда.
Грабна въже, провесено на оградата, промъкна се между дъските и спокойно се приближи до неспокойния кон.
Прошепна нещо в ухото му.
Миг по-късно въжето вече лежеше около врата му, сякаш винаги е било там.
С едно плавно движение тя се метна върху голия му гръб.
Конят започна яростно да се изправя на задни крака.
Момичето не помръдна. Наведе се напред, успокои животното с тежестта на тялото си и препусна в пълен галоп през отворената порта.
Хайръм успя само да извика:
— Каруцата! Бързо!
Няколко минути по-късно стигнаха северния хълм.
Оградата беше разбита.
Калният бряг се беше свлякъл към дерето.
И все пак нито едно животно не беше паднало.
Изплашеното стадо се движеше в стегнат кръг, а в самия му център яздеше слабата непозната.
Тя не крещеше.
Не размахваше ръце.
Направляваше добитъка с коня така, сякаш двамата образуваха жива стена. Всяко движение беше точно, всеки завой връщаше паникьосания бик обратно към стадото.
Изведнъж един огромен бик се втурна право към пропастта.
Тя беше по-бърза.
Кестенявия
т валак се плъзна странично в калта и препречи пътя му.
Бикът се обърна.
Стадото беше спасено.
Хайръм бавно слезе от каруцата.
Дълго гледаше как момичето се смъква от коня. Ръцете ѝ бяха разранени от въжето, гърдите ѝ се повдигаха тежко от усилието, а въпреки това първите думи, които изрече, бяха:
— Уплашиха се, сър… но не изгубихме нито едно животно.
Хайръм погледна разрушената ограда, после нея.
— Как се казваш, дете?
— Елайза Торн.
Фамилията събуди в него стар спомен, макар да не можеше да си припомни откъде.
— Яздиш като войник.
Елайза погали коня по шията.
— Един войник ме научи.
Не каза нищо повече.
Същата вечер малката къща на семейство Марш изглеждаше по-топла, отколкото от много седмици насам.
Марта постави на масата димяща телешка яхния и дебела филия прясно изпечен хляб.
Елайза наведе глава, тихо благодари и започна да се храни. Умираше от глад, но всяко нейно движение беше изпълнено с добри обноски.
Хайръм погледна седлото, оставено на верандата.
Беше старо седло Маклелан, грижливо поддържано въпреки годините.
— Носи ли го отдалеч? — попита той.
Елайза сведе очи.
— Принадлежеше на дядо ми. Това е единственото, което ми остана от него.
— Бил ли е войник?
— Да, сър.
Отново настъпи тишина.
Хайръм я познаваше добре.
Това беше същата тишина, която войниците носеха със себе си след войната.
Накрая той остави лъжицата.
— Зад навеса с инструментите има малка стая. Студено е, но има легло и дебело одеяло.
Елайза вдигна глава, сякаш не вярваше на ушите си.
— Наистина ли мога да остана?
— Днес ти спаси ранчото ми. Не мога да ти платя. Но мога да ти дам храна, покрив и сигурно място.
— Започваме работа в четири сутринта.
Тя скочи толкова бързо, че столът изскърца по пода.
— Няма да ви разочаровам. Мога да поправям огради, да цепя дърва… и разбирам от добитък.
Марта се усмихна топло.
— Това вече го знаем, дете мое.
Онази нощ, докато вятърът се носеше над безкрайните равнини на Уайоминг, Хайръм затвори голямата счетоводна книга, пълна със загуби.
Числата не се бяха променили.
Зимата все още наближаваше.
Но за първи път от много месеци изглеждаше, че и надеждата е намерила пътя си към ранчото Iron Pine.