Глава 1: Не мърдай, мога да помогна

С първите лъчи на изгрева маршалът беше насочил револвера си право към главата на Сейди Матюс.

Зад нея стоеше майка ѝ – бледа, болна и едва държаща старата двуцевна пушка върху треперещото си рамо.

Около ранчото двадесет и пет въоръжени мъже бяха образували плътен обръч. От седлата им висяха навити въжета, сякаш вече знаеха кого ще обесят.

Плевнята беше празна.

Но следите в прахта не лъжеха.

Четири коня бяха напуснали ранчото през нощта.

Четирима пленници бяха избягали.

И всички в двора знаеха кой им беше помогнал.

Маршал Джоел Милър седеше неподвижно върху черния си жребец с усмивката на човек, който вече е произнесъл присъдата.

— Остави оръжието, момиче.

Сейди беше едва на седемнадесет.

Дланите ѝ бяха разранени от въжета, пръстите – нарязани от бодлива тел, а ръцете още боляха от битката срещу страха.

Тя не свали револвера.

Дядо ѝ, ветеран от Гражданската война, я беше научил на едно правило:

Когато шансът е срещу теб, не бягаш. Заставаш твърдо.

Вятърът завихри червен прах по дървената веранда.

Зад Сейди майка ѝ Абигейл се закашля тежко – кух, болезнен звук, който проряза сърцето на момичето.

Хората на маршала се размърдаха в седлата.

Пръстът на Милър започна бавно да натиска спусъка.

И тогава земята потрепери.

Не от конете на закона.

А от хълмовете.

Маршалът вдигна глава и лицето му побледня.

По билото се появиха стотици ездачи.

Триста апачи.

Начело яздеше възрастният вожд, когото Сейди беше намерила преди три дни вързан за изсъхнало дърво, омотан в ръждясала бодлива тел и оставен да умре под безмилостното слънце на Ню Остин.

Вождът Дъждовен Пад се беше върнал.

Глава 2: Каньонът на мъртвите дървета

Всичко беше започнало само с едно изгубено теле.

Малко кафяво теле с бяло петно над носа беше преминало през южната ограда, а в ранчото на семейство Матюс всяко животно означаваше живот.

Храна.

Дългове.

Зима.

Оцеляване.

Банката в Тъмбълуийд вече беше изпратила две предупредителни писма.

Третото нямаше да бъде писмо.

Щеше да бъде човек с документи и без капка милост към болна вдовица.

Затова Сейди яхна своята кестенява кобила и тръгна по следите.

Каньонът беше необичайно тих.

Нямаше птици.

Нямаше вятър.

Само напуканите червени скали и горещината, която се стичаше по тях като разтопен метал.

После конят внезапно спря.

Сейди погледна напред.

Първо видя мъртвите железни дървета.

После въжетата.

После бодливата тел.

И накрая четиримата мъже.

Апачи.

Вързани изправени за стволовете, със стегнати въжета около гърдите и ръждясала тел, увита така, че всяко движение да разкъсва плътта им още повече.

Единият беше млад, с посинели ръце.

Другият лежеше почти в безсъзнание с разцепено чело.

Третият едва дишаше.

Четвъртият беше възрастен.

Не молеше за помощ.

Само я гледаше внимателно.

— Обърни се, дете — каза той дрезгаво. — Те ще се върнат.

Сейди трябваше да избяга.

Нямаше пушка.

Нямаше подкрепление.

Имаше само един нож и почти празна манерка.

Но когато видя почернелите ръце на младия воин, тя извади ножа на дядо си.

Стоманата проблесна под ослепителното слънце.

— Не мърдай — прошепна тя. — Мога да помогна.

Така започна историята, която щеше да промени цялата долина.