Глава 1 – Не казвай нито дума

Момичето не извика, когато видя Артър Милър да се приближава към дилижанса.

Не му махна отчаяно. Не изтича към двора с викове за помощ. Просто безшумно излезе от сенките на конюшнята — като дете, което твърде рано е разбрало, че една погрешно изречена дума може да струва нечий живот.

Артур беше само на три крачки от вратата на каретата, когато малка, леденостудена ръка сграбчи палтото му.

— Не се качвайте… — прошепна момичето.

Артур погледна надолу.

Това беше десетгодишната Ели Алън — дъщерята на Тес, вдовица, която работеше в имението на Милър като готвачка и икономка. Артур я беше виждал много пъти: да носи кофи с вода, да мете верандата или да седи на кухненските стъпала с книга в ръце.

Но никога не я беше виждал такава.

Лицето ѝ беше бяло като платно, а сините ѝ очи бяха приковани към дилижанса.

— Какво се е случило, Ели? — попита той тихо.

Момичето стисна палтото му още по-силно.

— Моля ви… елате с мен. Само не говорете.

Това не звучеше като детска молба.

Беше заповед, изкована от страх.

Артур хвърли бърз поглед към кочияша. На пръв поглед всичко изглеждаше нормално. Черният дилижанс блестеше на сутрешната светлина до портата, а четирите кестеняви коня нервно потропваха с копита по замръзналата земя.

Мъжът на капрата носеше кафявото палто и широкополата шапка на Чарлз.

И все пак…

Нещо не беше наред.

Цялото богатство на Артур Милър беше изградено върху способността му да забелязва онова, което другите пропускаха.

В пресъхнало речно корито той виждаше бъдещо пасище. В тесен планински проход — възможно трасе за железопътна линия. А в едно обикновено ръкостискане можеше да усети предателство.

Сега виждаше нещо в очите на Ели.

— Ако се качите в онази карета… — прошепна тя, — никога няма да се върнете.

Лицето на Артур остана неподвижно.

Той не изпадна в паника. През живота си беше преживял престрелки, снежни бури и нападения от крадци на добитък. Думите на едно уплашено дете сами по себе си не бяха достатъчни, за да го уплашат.

Но и не ги пренебрегна.

— Да вървим пеша — каза едва чуто.

Той бавно се отдалечи от дилижанса, сякаш просто беше забравил нещо в конюшнята.

Мъжът на капрата не го повика.

Това беше първият наистина зловещ знак.

Ако там действително седеше Чарлз, отдавна щеше да извика:

— Шефе! Ще изпуснете сутрешния тръг!

Но около тях цареше пълна тишина.

Артур и Ели заобиколиха поилката и влязоха в полутъмната конюшня. Едва когато сенките на сеното ги скриха напълно, Артур коленичи пред момичето.

— Сега ще ми разкажеш всичко. Няма да пропускаш нито един детайл.

Ели пое дълбоко въздух.

— Снощи гасях камините в голямата къща. Майка ми вече спеше. Когато минавах покрай салона, чух гласа на госпожа Моли.

Артур усети как стомахът му се свива.

— Тя не беше сама — продължи Ели. — Говореше с един мъж. Каза му, че вие винаги пътувате по един и същи път към Денвър… и че на завоя О’Кий никой няма да оцелее при падането.

Артур не помръдна.

— Чух и името ви — прошепна момичето. — Казаха, че втората половина от парите ще бъде платена, след като завещанието ви бъде прочетено.

Изведнъж въздухът в конюшнята сякаш стана леден.

В съзнанието на Артур изплува най-опасният завой по планинския път. Преди две години там един фургон беше паднал в пропастта. Телата на хората вътре бяха открити едва през пролетта.

— Видяха ли те? — попита той.

— Не. Скрих се зад завесата.

Ели пъхна ръка в джоба на престилката си и извади стар, износен кожен бележник.

— Този мъж го изпусна.

Артур го взе внимателно и го отвори.

Страниците бяха изпълнени с имена, дати и суми.

После погледът му застина върху един ред.

Артур Милър.

Инцидент.

Планински проход.

10 000 долара предварително.

10 000 долара след прочитането на завещанието.

Артур бавно затвори бележника.

Десетилетия наред беше вярвал, че ако смъртта някога дойде за него, тя ще бъде с пистолет в ръка или сред свирепа снежна буря.

Никога не беше предполагал, че смъртта може да бъде поканена право в собствения му дом…

и че поканата ще дойде от собствената му съпруга.