Глава 1 – Невъзможната среща на сляпо
Ноа Бенет беше сложил едната си ръка върху облегалката на стола, когато жената от маса номер дванадесет произнесе името му.
Не високо.
Не драматично.
Просто достатъчно ясно, за да го чуе сред тихото звънтене на винените чаши, приглушените разговори на елегантно облечените гости и нежната пиано музика, носеща се из изискания ресторант.
– Ноа… почакай.
Тялото му застина, преди съзнанието му да успее да реагира.
Всеки инстинкт, изграден през седем години на скръб, отговорност и мълчаливо оцеляване, крещеше да продължи.
Оставаха само три крачки.
Три крачки до изхода.
Три крачки, които го деляха от бягството от най-катастрофалната идея, която сестра му някога беше измисляла – среща на сляпо.
Тогава женският глас прозвуча отново, този път по-тихо.
Почти умолително.
– Аз съм човекът, с когото трябва да се срещнеш.
Ноа бавно се обърна.
Златистата светлина от кристалните полилеи падна върху лицето ѝ.
Тъмна коса, прибрана безупречно.
Черно сако, ушито толкова съвършено по тялото ѝ, че приличаше на броня.
Спокойно изражение, което едва прикриваше нервността в очите ѝ.
И тогава реалността го връхлетя.
Виктория Стърлинг.
Не просто някаква Виктория.
Виктория Стърлинг – главният изпълнителен директор на Sterling Innovations.
Жената, чийто портрет висеше във фоайето на офис сградата, покрай която Ноа всяка сутрин минаваше с пропуска си на врата.
Тя ръководеше повече от четири хиляди служители.
Бордът на директорите следеше всяко нейно решение.
Един-единствен имейл от нея можеше да промени кариерите на стотици хора.
Ноа прекрасно знаеше къде е неговото място.
Четиринадесетият етаж.
ИТ поддръжка.
Възстановяване на пароли.
Повредени принтери.
Поддръжка на сървъри.
Забравени кабели и паникьосани обаждания от хора, които се държаха така, сякаш бавният интернет е национална катастрофа.
Виктория Стърлинг живееше на четиридесет етажа над неговия свят.
Той беше човекът, който се грижеше машините на компанията ѝ да работят.
Никога не би трябвало да седи срещу нея на маса, осветена от свещи.
Никога не би трябвало да я вижда нервна.
И определено никога не би трябвало да я чува да произнася името му така, сякаш искаше той да остане.
Ноа стисна по-силно облегалката на стола.
– Това е грешка.
Виктория не поклати глава.
Не го отрече.
Просто постави ръцете си спокойно върху бялата покривка, въпреки че пръстите ѝ издаваха напрежението.
– Знам как изглежда.
– Не – отвърна Ноа с дрезгав глас. – Не знаеш.
Той хвърли поглед към ресторанта, сякаш цялата компания можеше да се крие зад кадифените сепарета.
– Ако някой разбере, че съм вечерял с теб, с мен е свършено.
– Няма да е свършено.
– Не можеш да ми го обещаеш.
Думите прозвучаха по-остро, отколкото беше възнамерявал.
Виктория замълча.
Не защото се беше обидила.
А защото знаеше, че той е прав.
След няколко секунди тя каза внимателно:
– Ти работиш в компанията.
– Да.
– Аз не съм твой пряк ръководител.
– Няма значение.
– Аз не съм те наела лично.
– Пак няма значение.
Тя пое бавно въздух.
– Всъщност не знаех, че ти си човекът, с когото ще се срещна.
Ноа свъси вежди.
– Какво означава това?
– Асистентката ми уреди срещата чрез ексклузивна услуга за запознанства. Изрично поисках да няма имена, снимки и професии.
За първи път тази вечер тя не изглеждаше като главен изпълнителен директор.
Изглеждаше просто като жена, която леко се притесняваше.
– Защо?
Виктория се усмихна едва забележимо.
– Защото исках поне една вечер, в която никой да не знае коя съм, преди да вляза в стаята.
Думите я удариха по-силно, отколкото очакваше.
Той знаеше какво означава да бъдеш сведен до един етикет.
Вдовец.
Самотен баща.
Мълчаливият ИТ специалист.
Мъжът, чиято съпруга беше починала твърде млада.
Хората винаги говореха внимателно с него, сякаш скръбта го беше направила крехък завинаги.
Отдавна мечтаеше за една-единствена вечер, в която никой да не вижда миналото му преди самия него.
Но желанията бяха опасни.
– Имам дъщеря – каза той.
Виктория кимна.
– Пише го в профила ти.
– Имам ипотека.
– Разбирам.
Ноа бавно поклати глава.
– Не… не разбираш.
Той пое дълбоко въздух.
– Не мога да си позволя скандал.
Виктория го гледа дълго.
След това взе чантата си, сякаш приемаше поражението.
Професионалната маска отново зае мястото си.
– Прав си, Ноа.
– Съжалявам, че те поставих в тази ситуация.
Гласът ѝ беше стабилен.
Но под него се усещаше нещо друго.
Умора.
Самота.
– Ако това има някакво значение… – продължи тя, – не дойдох тук, за да търся нещо сложно.
Тя се усмихна без радост.
– Просто исках да вечерям с човек, който да разговаря с мен като с човешко същество, а не като с титла.
Ноа трябваше да си тръгне.
Трябваше да напусне ресторанта, да вземе дъщеря си Лили от сестра си Рейчъл и да забрани на Рейчъл завинаги да му урежда срещи.
Вместо това той пусна облегалката на стола.
Помисли си за Лили на масата за закуска същата сутрин.
За големите ѝ сини очи – абсолютно същите като тези на майка ѝ.
Тя го беше погледнала над кутията със зърнена закуска и беше казала:
– Татко… не искам да си сам завинаги.
Ноа издърпа стола.
– Една вечеря.
Виктория примигна.
Той седна, преди смелостта му да изчезне.
– Ще ядем.
– Ще разговаряме.
– А утре ще се преструваме, че това никога не се е случвало.
За първи път Виктория Стърлинг се усмихна истински.
Не с перфектната усмивка от срещите с инвеститори.
Не с елегантната усмивка от корпоративните гала вечери.
А с малка, изненадана и почти облекчена усмивка.
– Договорено – каза тя.
Най-странната вечеря в живота им току-що беше започнала.