Глава 1 – Не пийте това, сър!
Чашата вече беше стигнала наполовина до устните на непознатия странник, когато пронизителният вик на едно дете разцепи тишината в салуна на Оукхейвън.
— Не пийте това, сър!
Скърцащите столове замлъкнаха едновременно. Картите застинаха във въздуха, а дори пианистът в ъгъла свали пръстите си от клавишите.
Непознатият не изпусна чашата.
Държеше я спокойно, докато кехлибареното ръжено уиски блестеше в следобедната светлина като течен мед… макар че в него се криеше смърт.
На прага стоеше единадесетгодишно момиче.
С двете си ръце стискаше дървената дръжка на моп.
Това беше Клара Уеб.
Толкова дребна, че повечето възрастни цял живот я подминаваха, без да я забележат. Но сега всички погледи бяха приковани към нея.
Русата ѝ плитка беше покрита с прах, пръстите ѝ бяха побелели от силното стискане, но тя не помръдваше.
Зад дългия махагонов бар кръчмарят Емет стоеше като вкаменен. От ръката му висеше мокър парцал, а по челото му блестяха капки пот.
Непознатият бавно остави чашата.
Глухото почукване прозвуча като опъването на петлето на револвер.
— Защо? — попита тихо.
Не звучеше ядосан.
Именно това го правеше страшен.
Клара преглътна трудно и с треперещ пръст посочи Емет.
— Видях…
Лицето на кръчмаря се напрегна.
— Видях как изсипа прах на дъното на чашата, преди да налее уискито. Скри го с палеца си.
Никой в салуна не посмя да си поеме въздух.
Накрая Емет избухна с дрезгав смях.
— Момичето не е с всичкия си! Само едно сираче е, което търка подовете за остатъци от храна!
Бавно плъзна ръката си под бара.
Но непознатият дори не го погледна.
Очите му останаха върху Клара.
Видя ужаса в погледа ѝ.
И видя нещо още по-важно — въпреки страха тя не беше отстъпила нито крачка.
Мъжът беше виждал много войници на бойното поле.
Същата стойка имаха онези, които знаеха, че врагът ги превъзхожда, но въпреки това оставаха на мястото си.
— Как се казваш, малката?
— Клара.
— Клара…
Непознатият най-сетне обърна глава към Емет.
— Побутни чашата към себе си.
— Няма смисъл. Питието вече е развалено.
Ръката на мъжа спокойно лежеше до дръжката на револвера.
Не го извади.
Нямаше нужда.
Тишината говореше вместо него.
— Побутни я.
С треперещи пръсти Емет придърпа чашата пред себе си.
— Сега я изпий.
Няколко възрастни каубои бавно отместиха столовете си назад.
Бяха разпознали мига на присъдата.
Устните на Емет затрепериха.
— Аз… не исках…
Клара го гледаше смаяно.
Изведнъж очите на кръчмаря стрелнаха към балкона на горния етаж.
Само за миг.
Но непознатият го забеляза.
— Господин Харлан ми нареди… — прошепна Емет. — Каза, че тази сутрин си задавал твърде много въпроси в конюшнята.
Над салуна се стелеше тежък дим от пури.
Скъп тютюн.
Не от онзи, който навиват каубоите.
Сайлъс Харлан беше наблизо.
Целият Оукхейвън знаеше името му.
Той притежаваше транспортната компания, пощенските каляски, най-богатото имение в града и толкова много въоръжени мъже, че хората вече трудно различаваха бизнеса от грабежа.
А напоследък изкупуваше земите на вдовиците край речния завой.
Винаги евтино.
Винаги след някакъв „нещастен случай“.
Непознатият извади сребърен долар и го постави върху бара.
— Мисля, че това покрива цената на уискито.
После се обърна с гръб към Емет.
Това изплаши кръчмаря повече от насочен пистолет.
Мъжът пристъпи до Клара и коленичи, за да бъдат на една височина.
— Майка ти… вдовица ли е?
Клара кимна.
— Да, сър. Баща ми почина преди три години.
— Как се казва тя?
— Марта Уеб.
Лицето на непознатия почти незабележимо се промени.
— Значи си внучката на капитан Джосая Уеб.
Клара примигна изненадано.
— Познавахте ли дядо ми?
Мъжът се усмихна едва доловимо.
— Познавах хора, които стояха изправени така, както и той.
После се изправи, сложи отново шапката си и каза само: