Глава 1 — Сляпата среща, която промени всичко
Шест месеца след като мъжът, за когото исках да се омъжа, ми каза, че животът ми е прекалено незначителен за него, се съгласих на сляпа среща.
Не защото вярвах в любовта.
А защото се бях уморила постоянно да казвам „не“.
Очаквах счетоводител.
Или разведен зъболекар.
Някой, с когото учтиво ще изкарам една вечеря, а на следващия ден никой от нас няма да потърси другия.
Но в онази студена октомврийска вечер, точно в 19:12, вратата на ресторант „Белуедър“ се отвори и половината зала едновременно обърна глави.
Домакинът замълча.
Двама мъже на бара изправиха гърбове.
Един сервитьор се обърна толкова рязко с подноса си, че чашите върху него потрепериха.
А след това мъж в тъмносиво палто тръгна право към моята маса.
Беше по-възрастен от мъжете, с които колежката ми обикновено се опитваше да ме запознава.
По слепоочията му проблясваше сребриста коса. Лицето му беше строго, но изпълнено с достойнство. Движеше се така, сякаш беше свикнал хората сами да му правят път.
Домакинът тихо произнесе името му.
— Господин Маркети.
Познавах това име.
Цял Бостън го познаваше.
Антон Маркети.
Старо богатство.
Още по-стари легенди.
Законни бизнеси и мрачни семейни истории, които десетилетия наред бяха осигурявали работа на разследващите журналисти.
Той спря до мен.
— Грейс Холоуей?
Гласът му беше много по-мек, отколкото очаквах.
Само го гледах.
— Предполагам… че мен чакате.
Мигнах.
— Вие ли сте моята среща на сляпо?
В ъгълчето на устните му се появи едва забележима усмивка.
— Изглежда, че да.
Така Антон Маркети влезе в живота ми.
Не със заплаха.
Не с оръжие.
А с едно неловко признание.
— Седемдесет и шест годишната ми леля ми е направила профил в сайт за запознанства без мое разрешение.
Засмях се.
Не успях да се въздържа.
Той обаче остана напълно сериозен.
— Леля Селия смята, че границите са просто недостатък на характера.
Този път се засмях още по-силно.
И по някаква причина не станах.
Останах.
Бях на тридесет и осем години и ръководех обществената програма за възрастни хора в градската библиотека на Джамайка Плейн.
Работата ми не звучеше особено впечатляващо на коктейлни партита.
Носех книги на хора, които вече не можеха да стигнат до библиотеката.
Помагах на вдовци и вдовици да разбират писма от застрахователни компании.
Организирах читателски клубове, технологични следобеди и курсове за пенсионери, които през целия си живот бяха научили какво ли не — с изключение на това как да запомнят паролите си.
Обичах живота си.
Поне докато Дерек Шоу не ме научи да се срамувам от него.
Бяхме сгодени в продължение на три години.
Той продаваше инвестиционни семинари и носеше самочувствието си така, сякаш то беше морално превъзходство.
Винаги беше с лъснати обувки.
Винаги имаше перфектно ръкостискане.
И където и да отидеше, си тръгваше с поне трима нови познати.
Когато се запознахме, той наричаше работата ми достойна за възхищение.
После я наричаше „сладка“.
След това — „удобна“.
А накрая — „малка“.
Вечерта, когато прекрати годежа ни, стоеше в кухнята ми и каза:
— Уморих се да се преструвам, че животът ти е достатъчно голям за мен.
Взе скъпата кафемашина.
Остави кутията от годежния пръстен.
Кухнята остана моя.
В продължение на шест месеца всеки петък вечер влизах в малкия каменен параклис на две пресечки от апартамента ми и сядах на третия ред.
Не се молех Дерек да се върне.
Не се молех и да намеря някой по-добър.
Молех Бог само за едно:
Не позволявай на сърцето ми да се втвърди.
Самотата беше по-малко страшна от мисълта, че един ден вече няма да мога да се доверя на никого.
Един ден колежката ми Рене остави телефона пред мен.
— Една вечеря. Един час. Без снимка, без фамилия до десерта. Ако е ужасно, се прибираш вкъщи и никога повече няма да повдигна въпроса.
— Никога?
— Мога дори да подпиша договор.
Умората направи това, което надеждата не успя.
Съгласих се.
И затова сега Антон Маркети седеше срещу мен, докато всички служители на „Белуедър“ се преструваха, че не ни наблюдават.
Стиснах ръце в скута си.
— Може ли да ви задам един въпрос?
— Дори ви моля.
— Защо мъж като вас има нужда от сайт за запознанства?
Той не отговори веднага.
Това ме изненада.
Дерек винаги имаше готов отговор.
Антон предпочиташе да мълчи, докато не открие истината.
Накрая каза:
— Защото честните хора никога не кандидатстват за тази работа.
В гласа му нямаше самосъжаление.
Само прост факт.
Тъкмо щях да отговоря, когато домакинът пристъпи неловко към нас.
— Извинете… възникна грешка с резервацията.
— Няма маса?
— Поне през следващия час няма.
Мъжът погледна Антон така, сякаш всеки момент щеше да му предложи целия ресторант.
Антон само кимна.
— Разбирам.
Огледах напрегнатите лица наоколо.
— Има едно книжарско кафене в края на улицата.
Антон ме погледна.
— Правят доста добра доматена супа. Столовете се клатят, а някъде винаги спи една дебела котка. В замяна никой не се страхува, че ще ви разочарова.
За първи път истинска усмивка достигна до очите му.
— Това покана ли е?
— План за бягство.
Той взе палтото си.
— Тогава ме водете.
Глава 2 — Мъжът, от когото всички се страхуваха
Двадесет минути по-късно един от най-страховитите мъже в Бостън седеше срещу мен на стара дървена маса и ядеше доматена супа от хартиена чашка.
Оранжевият котарак беше завзел рафта с поетичните книги.
Антон го наблюдаваше с очевидно удовлетворение.
— Котките правят книжарниците по-добри.
— Или е обратното.
— Моля?
— Книжарниците правят котките по-добри.
Той се замисли.
— Това трябва да го обсъдим и на втора среща.
— С научна цел?
— Разбира се.
По-късно същата вечер дори се разходихме.
Студът превръщаше улиците на Бостън в сребро, а докато вървяхме, измислихме едно необичайно правило.
Без работа.
Без пари.
Без бивши.
Само по един въпрос, на който трябваше да отговорим честно.
Аз започнах.
— На какво все още се надяваш?
Съжалих още в мига, в който го попитах.
Защото и аз трябваше да отговоря.
Погледнах към тротоара.
— Искам… вече да не се страхувам от щастието.
Антон ме гледаше дълго.
— Знам колко нелепо звучи.
— Как?
— Жалко.
— Не.
— Наивно?
— Не.
Вдигнах очи към него.
— Тогава как звучи?
Той замълча за миг.
После каза:
— Скъпо.
И само тази една дума остана с мен през цялата нощ.