Глава 1 – Мирисът на страха

Страхът имаше мирис.

Клара Бенет го разпозна още преди да види отражението на Дерек в полираната месингова повърхност на сервизната станция.

Евтина ментова дъвка.

Дънки, пропити от дъжда.

И киселата миризма на алкохол, която сякаш се просмукваше през кожата му.

В продължение на осем месеца тя се учеше да не си спомня за него. Смени телефонния си номер, подстрига косата си, премести се в другия край на Сиатъл и започна нощни смени в ресторант, където шефът никога не задаваше лични въпроси. На вратата на тесния си апартамент монтира трета ключалка и плащаше всичко в брой.

Новият ѝ живот беше изграден от малки предпазни навици.

А после Дерек излезе от кухненския коридор в разгара на най-натоварената вечеря за седмицата…

И донесе миналото със себе си.

„Оникс Руум“ сияеше в топла светлина. Кристални чаши блестяха под кехлибарени лампи, джаз квартет свиреше пред кадифените завеси, а сервитьори се плъзгаха между масите със сребърни подноси, докато богатите гости се смееха така, сякаш на това място нищо ужасно не можеше да се случи.

Дерек се усмихна.

Същата усмивка, която винаги носеше миг преди да счупи нещо.

— Здравей, Клеър Беър.

Стомахът на Клара се сви.

Тя притисна подноса по-силно към кръста си.

— Какво правиш тук?

Изглеждаше по-зле от последния път. Русата му коса беше залепнала за челото, зениците му бяха неестествено разширени, по долната му устна личеше полузараснала рана, а ръцете му трепереха непрекъснато.

Отново беше взел нещо.

Или не беше взел достатъчно.

Клара знаеше точно какво ще последва.

— Не се ли радваш да ме видиш?

— Работя.

— Винаги си се криела зад работата.

Пулсът ѝ се ускори.

Никой около тях не обръщаше внимание. Колегите ѝ бяха прекалено заети, а гостите виждаха само двойка, която разговаря тихо до сервизната станция.

Дерек винаги избираше обществени места.

Знаеше, че Клара ще снижи гласа си.

Знаеше, че ще се усмихне.

И знаеше, че срамът може да души също толкова силно, колкото ръка около врата.

— Махай се — каза Клара.

Лицето му почти не се промени.

Само ъгълчето на устата му се втвърди.

— Все още си мислиш, че ти решаваш.

Клара погледна към бара. Рик спореше по телефона с доставчик. Управителят стоеше до входа, а охранителите проверяваха поканите на VIP гостите отвън.

Дерек проследи погледа ѝ.

После се усмихна.

— Никой няма да дойде.

— Махни се, преди да извикам полиция.

— Веднъж вече опита.

— И пак ще го направя.

— И тогава повярваха на мен.

Думите му прорязаха старите ѝ рани.

Последния път, когато извика полиция, Дерек спокойно седеше на дивана, когато патрулът пристигна. Клара стоеше боса, с разцепена устна и треперещи ръце.

Той каза, че е истерична.

Каза, че тя е хвърлила лампата по него.

Показа драскотините по китките си — белези, които беше получил, докато тя отчаяно се опитваше да откъсне ръката му от собственото си гърло.

Полицаите ги посъветваха да прекарат нощта разделени.

Два часа по-късно Дерек се върна.

Тогава Клара разбра, че заключената врата не защитава никого, ако никой не вярва на човека, който трепери зад нея.

Дерек пристъпи по-близо.

— Излез в почивка.

— Не.

— Казах да тръгваш.

— Чух те.

Тя се опита да го заобиколи.

Пръстите му се впиха в горната част на ръката ѝ.

Не достатъчно силно, за да направят сцена.

Но точно толкова, колкото да бъде предупреждение.

Една кристална чаша се плъзна от подноса.

Разби се на стотици парчета върху мраморния под.

Джазът не спря.

Няколко гости се обърнаха раздразнено.

Клара насили усмивка.

— Извинете…

Помощник вече тичаше с метла.

Дерек се наведе до ухото ѝ.

— В кухнята. Веднага.

Инстинктивно Клара огледа залата.

В най-тъмния ъгъл на лоунджа седеше сам мъж.

Артър Морети.

Почти година, всеки вторник и четвъртък, той избираше една и съща ъглова сепаре. Винаги поръчваше същото уиски. И винаги беше придружаван от двама елегантни мъже с костюми, които изглеждаха като бизнесмени… докато човек не забележеше как застават между него и всеки изход.

Артър беше на тридесет и осем.

Широкоплещест.

Тъмнокос.

И излъчваше толкова спокойно могъщество, че ушитият му по мярка костюм приличаше повече на броня, отколкото на дреха.

Тънък белег пресичаше лявата му вежда.

Очите му бяха сиви.

Не меки.

А със цвета на зимния океан.

Онзи вид сиво, което обещава едновременно дълбочина и студ.

Във финансовия квартал го наричаха инвеститор в недвижими имоти.

Хората от нощните смени използваха съвсем друго име.

Артър рядко говореше на Клара.

Може би затова тя обичаше да обслужва неговата маса.

Не флиртуваше.

Никога не я питаше къде живее.

И никога не гледаше тялото ѝ, когато оставяше чашата пред него.

Гледаше само лицето ѝ.

Тази вечер обаче уискито му остана недокоснато.

Погледът му беше вперен в ръката на Дерек, която стискаше рамото на Клара.

Артър не отмести очи.

Дерек го забеляза.

— Кой е той? — попита подозрително.

— Никой.

Лъжата излезе твърде бързо.

Дерек погледна отново към Артър и се засмя подигравателно.

— Какво? Намери си богат редовен клиент?

Клара се опита да освободи ръката си.

— Пусни ме.

— Отговори.

— Пусни… ме.

Пръстите му се впиха още по-дълбоко в кожата ѝ.

И точно в същия миг Артър Морети бавно се изправи.

Залата все още не разбираше какво се случва.

Но нещо вече се беше променило.